Име и Фамилия*

    Email*

    Телефон*

    Град*

    Вашето съобщение*

    *Задължителни полета

    Facebook

    Twitter

    Copyright 2019 .
    All Rights Reserved.

      Пон – Пет

    Офиси 9:00 – 18:00 

    Запишете си час.

    Меню

    Р Е Ш Е Н И Е № 806

    Р Е Ш Е Н И Е № 806

    Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

    № 806

    гр. Пловдив, 17.12.2014  г.

     

    В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

     

    ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ІІІ граждански състав, в   открито заседание на  трети декември две хиляди и   четиринадесета година в състав:

                                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ВЕРА ИВАНОВА

    ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА

    ЕМИЛИЯ БРУСЕВА

    С участието на секретаря С. Костадинова, като разгледа докладваното от съдията Костадинова в. гр. дело № 973/2014 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:

    Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

    С решение № 297 от 27.06.2014 година, постановено по гр. д. № 282/2013 година по описа на Пазарджишкия окръжен съд са отхвърлени исковете, предявени от кооперация „ВККЧЗС – Марица Инвест“ – гр. Пловдив, ул. “Б“ № 8 против Й. Д. Б., ЕГН ********** и М. К. Б, ЕГН **********, двамата от с. Х., обл. *, ул.“. № 35, за изпълнение на парични задължения на основание договор за заем № 2698 от 23.06.2010 година в размер на: 38 754,13 лв. – главница, представляваща непогасена част от заемната сума, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на главницата, 14 728,25 лв. – възнаградителна лихва, 5 349,30 лв. – неплатен остатък от неустойка върху просрочените вноски за главница за периода на забавата от 20.08.2010 г. до 20.03.2013 г. и 1 989,35 лв. – неплатен остатък от неустойка върху размера на просрочените вноски за възнаградителна лихва за същия период. Осъдена е кооперация „ВККЧЗС – Марица Инвест“ – гр. Пловдив, ул. “Б“ № 8 да заплати на Й. Д. Б., ЕГН ********** и М. К. Б, ЕГН **********, двамата от с. Х., обл.*, ул.“. № 35, направени по делото разноски пред първата инстанция в размер на 4 490 лв.

    Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство кооперация „ВККЧЗС – Марица Инвест“ – гр. Пловдив, представлявана от председателя на кооперацията Рангел Ботев и процесуалния представител адвокат Ненчо Рангелов. Оплакванията във въззивната жалба са за незаконосъобразност, неправилност, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на първоинстанционното решение. Налице било противоречие между приетите за доказани факти от съда и правните му изводи. Поддържа се освен това, че след като е приел нищожност на процесния договор за заем, съдът е дължал произнасяне на основание чл. 34 от ЗЗД за връщане на даденото по нищожния договор. Неправилно бил приложен материалния закон от съда и неправилно била тълкувана волята на страните по договора за заем. При оплакване от ответниците, че бил нарушен принципа на добросъвестността при сключване на договора, съдът неправилно приел, че договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в нарушаване на правен принцип – изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Цитираната в мотивите на решението на първоинстанционния съд практика не била приложима към настоящия правен спор, тъй като касаела други правни отношения. Във въззивната жалба има подробно развити доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение и е формулирано искане за неговата отмяна и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което да се уважат предявените искове, като се присъдят на жалбоподателя и направените по делото разноски пред първата и пред въззивната инстанция.

    Ответниците по въззивната жалба Й. Д. Б. и М. К. Б. чрез процесуалния си представител адвокат Б. са оспорили същата в писмен отговор, както и в проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание. Претендират присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

    С въззивната жалба са направени доказателствени искания, които съдът е оставил без уважение с мотивирано определение в съдебно заседание на 26.11.2014 година.

    Апелативният съд, като се запозна с доказателствата по делото и доводите във въззивната жалба намира, че същата е процесуално допустима. Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство срещу решението, с което са отхвърлени изцяло предявените от него искове, което обуславя правния интерес от обжалването. При подаването на въззивната жалба е спазен и срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК. Съобщението за изготвеното решение е получено от процесуалния представител на жалбоподателя на 14.07.2014 година, а въззивната жалба е заведена в Пазарджишкия окръжен съд с вх. № 5307/18.07.2014 година, т.е. в предвидения от чл. 259 ал. 1 от ГПК двуседмичен срок.

    Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.

    Пред Пазарджишкия окръжен съд по гр. д. № 282/2013 година са предявени осъдителни искове чл. 240 ал. 1 и ал.2 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД от ищеца кооперация „ВККЧЗС – Марица Инвест“ – гр. Пловдив, против Й. Д. Б. и М. К. Б, двамата от с. Х., обл.*

    В исковата молба се твърди, че на 23.06.2010 г. е сключен договор за заем между ищеца в качеството му на заемодател, ответника Й.Б. в качеството на заемополучател и ответницата М.Б. в качеството на солидарен длъжник. Сумата по договора за заем била 20 450 евро, но по искане на заемополучателя и при изрично предвидената за това възможност в договора тя била получена в български левове, като бил изготвен и съответния погасителен план за плащане на главницата по заема и възнаградителната лихва също в български левове. Цялата сума по договора за заем от 39 996,72 лв. била получена наведнъж на 28.06.2010 г., за което бил съставен от касиера на кооперацията и подписан от Й.Б. РКО № 306.

    Ответникът Б. изпълнил задължението си за погасяване на вноските по заема – главница и договорна лихва само за първата вноска, платена на 20.07.2010 година. Втората вноска, дължима на 20.08.2010 година била платена само частично, незаплатени останали 90,75 лева от главницата. Следващите дължими вноски за главница от 20.09.2010 година до 20.03.2013 година, както и 30 вноски за договорна лихва изобщо не били платени. При неизпълнение на повече от 30 вноски за главница и 30 за възнаградителна лихва, ищецът изпратил на ответниците покана, в която обявил дълга за предсрочно изискуем на основание чл. 14 от договора и ги поканил да го погасят изцяло в 7-дневен срок от получаване на поканата / на 08.03.2013 година/. Ответниците не изпълнили доброволно задълженията си по договора към ищеца както в срока за доброволно изпълнение, така и до завеждане на исковата молба. Твърди се, че размерът на задълженията на ответниците по договора за заем е 38 754,13 лв. – непогасения остатък от главницата, включващ изискуемите и неизплатени вноски към момента на настъпване на предсрочната изискуемост, както и останалите според погасителния план до крайния срок, уговорен в договора, като тази сума е предмет на първия предявен иск с правно основание чл. 240 ал. 1 от ЗЗД.

    Вторият от обективно съединените искове е с цена 14 728,25 лв. и има да предмет уговорената и дължима по договора възнаградителна лихва, отново – както просрочената към момента на получаване на поканата от 08.03.2013 година в размер на 10 039,85 лв., така и 3 788,40 лв. дължима договорна лихва при условията на предсрочна изискуемост на заема, за периода от 20.03.2013 г. до 20.06.2015 г. – уговорения в договора краен срок за изпълнението му от ответниците. Този иск е с правно основание чл. 240 ал. 2 от ЗЗД.

    Третият от исковете е по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на договорна неустойка по чл. 15 от договора в размер на 35% годишно върху дължимата сума, начиная от датата на забавата на всяка една вноска с настъпил падеж до изплащането й. Ищецът претендира неустойка върху просрочените и неплатени вноски за главница за периода на забавата от 20.08.2010 г. до 20.03.2013 г., която изчислява на 9 133,59 лв., но тъй като от тази сума били платени 3 784,29 лв. , предявява иск за остатъка от 5 349,30 лв.

    Четвъртият иск е също по чл. 92 от ЗЗД и е за неустойка, дължима върху размера на просрочените и неплатени вноски за договорна лихва за същия период, която ищецът изчислява на 5 003,51 лв., но тъй като били платени 3 014,16 лв. от тях, искът е за 1 989,35 лв.

    Искането е да се осъдят ответниците да заплатят на ищеца горните четири суми, ведно със законната лихва върху главницата от 38754,13 лева, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски.

    Оспорването на така предявените искове, направено от ответниците в първоначалния и допълнителния отговор на исковата молба, т.е. в преклузивните срокове за оспорване и възражения са следните:

    По исковете с правно основание чл. 240 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД – досежно претендираните главница и договорни лихви по процесния договор за заем оспорването е само по размер. Ответниците признават дължимост на главница до размера на 18 000 лева, както и на договорна/възнаградителна/ лихва в размер на 6000 лева. Те свързват тези размери, до които признават вземанията на ищеца със задължения по предходни договори за заем, сключени от тях двамата през 2007 година и от бащата на ответника Й.Б., а именно Д. Б. през 2008 година с получени суми от всеки един от тримата по 6000 лева. Възнаградителната лихва по трите договора според тях била в общ размер на 6000 лева. Твърдят, че не са били запознати със съдържанието на тези договори, че при подписването им изобщо не била спомената неустойката от 35% и че имали доверие в ищеца, респ. в неговия председател Р. Б., тъй като с първите договори нямали никакви проблеми. Признават, че не са изпълнили задълженията си по договорите за заем от 2007 година, не били изпълнени и задълженията на Д. Б. по договора от 2008 година. Срещу двамата ответници били образувани изпълнителни дела за задълженията по договорите от 2007 година за суми от по 9708 лева, които според ответниците включвали главниците от по 6000 лева и възнаградителните лихви. Заповедите за изпълнение на парични задължения и изпълнителните листове били издадени въз основа на записи на заповед за посочените суми, подписани от името на ответниците, за които те твърдят, че никога не са ги виждали и подписвали. Твърдят също така, че не са запознати и със съдържанието на договора за заем от 23.06.2010 година, разбрали едва при прочитането преди подписването на договора за ипотека, че им е отпуснат заем от 20450 евро с уговорена неустойка от 35%, като въпреки това го подписали. Твърдят, че не са получавали реално сумите по договора за заем и че ответникът Й.Б. не е подписвал РКО № 306 от 28.06.2010 година за сумата от 39996,72 лева, поради което оспорват съдържанието му и неговата истинност. Оспорват и всички останали документи, подписани от Й.Б. на 28.06.2010 година. В писмения отговор се поддържа, че с договора за заем от 23.06.2010 година недопустимо са обединени лихвоносни и нелихвоносни вземания и са включени в една лихвоносна главница, като по този начин ответниците били поставени в неблагоприятно положение и се стигнало до начисляване на лихва върху лихва / анатоцизъм/, което било забранено от закона. Направено е възражение за нищожност на клаузите на чл. 3 ал. 7 и ал. 9 т. 1-5 от договора за заем, тъй като са неравноправни по смисъла на чл. 143 т. 5, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите и Д. № 93/13/93 на ЕИО, не са уговорени индивидуално, поради което и съгласно чл. 146 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП били нищожни. Поддържа се също така, че целият договор за заем е нищожен на основание чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 143 т. 5 и т. 12 от ЗЗП и Д. 93/13/93 като сключен в разрез с основния принцип на правото, а именно добросъвестността. Нищожността на целия договор според ответниците произтичала от това, че клаузите в него били неравноправни и не били индивидуално уговорени, че ответниците не са имали съзнанието, че подписват нов договор за заем, не са се запознали със съдържанието му, тъй като не им е била предоставена възможност за това. Налице било основанието за нищожност по чл. 26 ал. 1 т. 1 от ЗЗД – договорът за заем противоречал на чл. 7 ал. 1 т. 10 от устава на ищцовата кооперация във връзка с чл. 14 ал. 1 и чл. 15. По исковете са присъждане на неустойка по чл. 92 от ЗЗД ответниците твърдят, че клаузата на чл. 15 от договора, уреждаща неустойката, не им е била известна и е неравноправна и нищожна на посочените по-горе основания. Поддържа се също така, че процесният договор за заем е симулативен, сключен при драстично разминаване между волята на страните в преддоговорните отношения за сключване на анекси към предишните договори на обща стойност 27 000 лева, обезпечени с ипотека върху недвижим имот и изразената такава в сключения договор. Доводи в тази насока се черпят от посоченото в процесния договор, че сумата по него се отпуска за зеленчукопроизводство. Поддържат упражнен психически натиск върху тях за сключването на договора, както и агресивна търговска практика по смисъла на чл. 68з от Закона за защита на потребителите. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

    Страните сочат доказателства в подкрепа на твърденията си.

    От представените доказателства се установява, че в предмета на дейност на ищцовата кредитна кооперация е да предоставя кредити на членовете си / чл. 4 т. 1 от устава й/. На 23.06.2010 година между ищеца като заемодател и ответника Й.Б. е подписан писмен договор за заем № 2698 за сумата от 20 450 евро. Договорът е подписан и от ответницата М.Б. в качеството на солидарен длъжник.

    Във връзка с реалното получаване на сумата по договора за заем от 39996,72 лева /левовата равностойност на 20450 евро/ по делото е представен РКО № 306/28.06.2010 година, установяващ получаването й от ответника. От приетите по делото две съдебно-почеркови експертизи се установява по категоричен начин, че този РКО е подписан от Й.Б., който е изписал лично и трите си имена под него. При наличието на този документ, подписан от ответника, за който от съдебно-счетоводната експертиза се установя, че е отразен в касовата книга на дружеството-ищец на дата 28.06.2010 година, следва да се приеме за установено реалното получаване на сумата по договора, респ. за неоснователно възражението на ответниците за това, че не са получили сумата. Още повече, че по делото липсват каквито и да е доказателства в подкрепа на това тяхно твърдение.

    Във връзка с изпълнение на задълженията на ответника да заплаща ежемесечните вноски по договора за заем, включващи главница и договорна/възнаградителна/ лихва, твърденията на ищеца от исковата молба, свързани с неплащане на вноските за главница и лихви през периода след 20.08.2010 година до изпращането на изявлението за обявяване на договора за предсрочно изискуем с покана за издължаване на всички суми / на 08.03.2013 година/, се установяват с приетата по делото съдебно-икономическа експертиза. Вещото лице в експертизата е установило и размерите на задълженията за главница, възнаградителна лихва и неустойки по чл. 15 от договора, свързани с просрочване и неплащане в срок на погасителните вноски, както за главница, така и за договорните лихви. Изчислените от вещото лице суми, дължими по всеки един от исковете, съвпадат с тези, посочени от ищеца с изключение на сумата за дължимата договорна лихва по чл. 3 ал. 1 от договора. Според вещото лице общият й размер е по-висок – 14819,21 лева при претенция на ищеца от 14728,25 лева, като по делото не е направено увеличение на иска от ищеца.

    Обстоятелството, че процесните задължения по договора не са изпълнени от ответниците, както и че те са получили на 08.03.2013 година писмено изявление от ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на основание чл. 14 ал. 1 предложение трето от договора – поради неплащане на дължимите погасителни вноски с покана за заплащане на всички дължими суми с общ размер от 60458,96 лева, не се оспорва и се установява с представените писмени доказателства – писмена покана и известия за доставянето й на двамата ответници.

    Въз основа на обсъдените до тук доказателства може да се направи извод за сключването на договора за заем, включително получаването на сумата по него от ответника, обявяването на кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на погасителните вноски и неплащане на дължимите по него суми от солидарно задължените ответници както до изтичане на 7-дневния срок от получаване на поканата на 08.03.2013 година за доброволно изпълнение, така и до настоящия момент.

    При тези доказателства съдът намира, че предявените искове следва да бъдат уважени изцяло.

    Възраженията, направени от ответниците, са изцяло неоснователни, като същите ще бъдат обсъдени подробно от съда по-долу.

    Първият въпрос, на който следва да се отговори е дали в отношенията между ищеца и ответниците по повод сключването на процесния договор за заем са приложими Закона за защита на потребителите и Д. 93/13, доколкото голяма част от доводите са ответниците са свързани с разпоредбите на тези нормативни актове.

    Ищцовата кредитна кооперация е небанкова финансова институция съгласно § 12 от ПЗР на Закона за кредитните институции, като в тази връзка по делото е представено и нарочно удостоверение № BGK 0237, издадено от БНБ. В чл. 4 т. 1 от устава на К. „В. к. к. ч. з. с. М. И. ” е посочено, че в предмета й на дейност влиза предоставяне на кредити на членовете й. Членството на заемополучателя Й.Б. в ищцовата кооперация е обстоятелство, което е безспорно по делото. В чл. 1 ал. 6 от устава изрично е посочено, че кредитната кооперация не може да предлага услуги, включени в предмета й на дейност извън кръга на своите членове, а според ал. 1 на чл. 1 кредитната кооперация е доброволно сдружение на най-малко 200 дееспособни физически лица с минимален собствен капитал в размер на 34 000 лева, които чрез взаимопомощ и сътрудничество осъществяват търговска дейност за задоволяване на техни икономически, социални и културни интереси. Чл. 5 ал. 3 от устава съдържа изискване най-малко половината от членовете на кооперацията да са земеделски производители.

    Процесният заем е отпуснат въз основа на молба за кредит вх. № 160/08.06.2010 година, подписана от двамата ответници, като кредитоискателят Й.Б. изрично е посочил качеството си на земеделски производител.

    Имайки предвид обсъдените до тук доказателства от една страна, а от друга определението за „потребител”, съдържащо се в §13 т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, съдът намира, че в случая ответниците нямат качеството на потребители. Според цитираната разпоредба потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Тези изисквания не са налице за ответника и за сключения от него договор за заем с кредитната кооперация на земеделски производители, в която самият ответник – земеделски производител членува. В случая става дума за отношения между кооперация и член-кооператор, а не за такива между търговец и потребител.

    По тези съображения, доколкото ответниците не са потребители по смисъла на ЗЗП, изискванията на този закон и Д. 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори не се прилагат в отношенията между страните по процесния договор.

    Дори обаче да се приеме, че цитираните нормативни актове намират приложение в отношенията между страните по настоящия спор, в писмения отговор на ответниците са цитирани определени клаузи от договора – чл. 3 ал. 7 и ал. 9 т.1-5, които според тях били неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и като такива – нищожни съгласно чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, доколкото не са уговорени индивидуално. Посочените клаузи на процесния договор са свързани с едностранна промяна на размера на договорения лихвен процент при промяна на икономическата обстановка в страната / чл. 3 ал. 7 от договора/ и с промяна на лихвите и таксите при наличие на обективни критерии, изброени в чл. 3 ал. 9 т. 1-5 от договора. Тези клаузи на договора, респ. тяхната действителност или нищожност нямат отношение към настоящия спор, доколкото не се поддържа и не се установява извършена едностранна промяна на лихви и такси по договора, които да са основание на предявените искове. Отделно от това съгласно чл. 146 ал. 5 от ЗЗП дори отделни клаузи на договора да са нищожни като неравноправни, те не водят до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. Това възражение на ответниците е извън предмета на спора с оглед на изложените по-горе мотиви и не дава основание въз основа на него да се приеме нищожност на процесния договор, респ. недължимост на исковите суми.

    Неоснователни са доводите на ответниците, свързани с нищожност на целия договор за заем. Тук следва да се отбележи на първо място, че становището им по предявените искове за главница и договорни лихви е, че ги оспорват само по размер. Такова е и становището, което са изразили в писмен вид след получаване на поканата от 08.03.2013 година за доброволно изпълнение след изявление за обявяване на задълженията по договора за предсрочно изискуеми. Това становище и направеното възражение за нищожност на договора си противоречат.

    Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства намира, че не е налице нито едно от поддържаните от ответниците основания за нищожност на процесния договор за заем.

    На първо място, от ответниците се поддържа, че договорът за заем е симулативен и като такъв нищожен. Симулативен е договорът, от който страните, които са го сключили, не желаят да бъдат обвързани. В случая въз основа на събраните по делото доказателства не може да бъде направен такъв извод. Налице е молба за кредит, подписана от двамата ответници и отправена до ищцовата кредитна кооперация с вх. № 160/08.06.2013 година, последващо подписване на договор за кредит от 23.06.2013 година, обезпечен на същата дата с ипотека, сключена с нотариален акт. Твърденията на ответниците, че волята им не е била да сключват нов договор за заем, а анекси към предходните договори за заем от 2007 година на двамата ответници, както и към договора за заем на бащата на ответника не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Налице са договор за заем и договор за ипотека, под които ответниците са положили подписи. Твърденията им, че не са могли да се запознаят със съдържанието на тези документи на първо място не е подкрепено с доказателства, а освен това не би могло да ги освободи от задълженията да изпълнят подписания от тях договор. Самите ответници в писмения си отговор признават, че преди подписването на договора за ипотека са чули съдържанието на договора, който им е прочетен от нотариуса, след което са го подписали. В тази насока са и показанията на свидетелката Б., майка на ответника Й.Б.. Свидетелите Ч. и Б. установяват, че преди подписването на договора са водени разговори между ответника и председателя на ищцовата кооперация, договаряни са условия за отпускане на нов кредит, обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Към този момент както от показанията на свидетелите, така и от писмените доказателства се установява, че срещу двамата ответници вече е имало изпълнителни производства за задълженията по предходните договори за кредити от 2007 година, образувани въз основа на изпълнителни листове и заповеди за изпълнение, издадени в заповедни производства, срещу които ответниците не са възразили, респ. които са влезли в сила, като изпълнителните листове са срещу кредитополучателите – двамата ответници, както и срещу трети лица – поръчители по договорите. За задълженията на Д. Б. и поръчителите по договора за заем от 2008 година има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 456/2010 година на Пазарджишкия районен съд, която е влязла в сила. В тази насока са представените по делото доказателства по изпълнителни дела 118/2010 година и 120/2010 година на ЧСИ З. Д. и по ч. гр. дело № 456/2010 година на Пазарджишкия районен съд. Тези данни за наличие на висящи изпълнителни производства и влезли в сила заповеди за изпълнение към датата на подаване на молбата за кредит от 08.06.2010 година наред с останалите обсъдени доказателства по-горе опровергават твърденията на ответниците, че не са имали воля да сключват нов договор, а анекси към старите договори, по които вече е пристъпено към изпълнение не само по отношение на кредитополучателите, но и по отношение на техните поръчители, след като сроковете им са изтекли и не са изплатени дължимите суми по тях.

    Установено е по делото от вещото лице, че на 28.06.2010 година, когато е оформен РКО 306/28.06.2010 година за сумата от 39996,72 лева по договора за кредит с Й.Б. са оформени и отразени счетоводно, и то с номерация, предхождаща тази на разходния касов ордер и шест броя приходни касови ордери. ПКО 2116/28.06.2010 година е за сумата от 10 лева встъпителна вноска на Й.Б.; ПКО 2117 е за 2300 лева дялов капитал на Й.Б.; ПКО 2118 е за 814,93 лева такса за управление на кредита; ПКО 2119 е за сумата от 13591,97 лева вноска по изпълнително дело № 120/2010 година по договор 2025/05.11.2007 година с титуляр М. К. Б.; ПКО 2120 е за 14199,97 лева вноска по изпълнително дело 118/2010 година от Й.Б., образувано по договор 2026/05.11.2007 година с титуляр Й.Б.; ПКО 2121 е за 8879,85 лева, внесени по партидата на Д. Й. Б., с които погасено частично задължението му по договор 2163/2008 година. Обстоятелството, че в деня, в който е оформено получаването на сумата по договора от Й.Б. са направени посочените вноски с цитираните приходни касови ордери, като въз основа на тях са прекратени поради изпълнение изпълнителни дела № 118/2010 година и 120/2010 година, което се установява от издадените от ЧСИ З. Д. с рег. № 829 удостоверения, приложени като доказателство по делото, установява извършени разпореждания от ответника Б. със сумата по договора за заем. Поредността, в която са вписани в касовата книга приходните и разходния касов ордер е без значение при наличието на доказателства за отпускането на заема и усвояването му по описания по-горе начин.

    Доводите за нищожност на процесния договор за заем, тъй като със сключването му се стигнало до анатоцизъм, доколкото се уговаряли лихви върху сума, образувана както от главниците по предходните договори, така и от дължимите по тях лихви, са напълно неоснователни. Става дума за нов договор, сключен след като предходните договори за заем вече са прекратени, с изтекли срокове и за задълженията по които е предприето принудително изпълнение въз основа на влезли в сила заповеди за изпълнение. Обстоятелството, че получената по новия договор сума е използвана за погасяване на задълженията по предходните договори не променя тези изводи, тъй като новият договор е самостоятелен, сключен след проведени между страните преговори, при уговорени помежду им условия, а не е анекс към предходните договори за заем, респ. не преурежда отношения по предходните договори.

    Нещо повече, сключването на новия договор за заем от ответника при вече възникнали задължения по предходни договори, за които има влезли в сила заповеди за изпълнение и изпълнителни листове и по които е предприето принудително изпълнение, не е забранено от закона като противоречащо на добрите нрави, а е израз на волята на длъжника да осигури необходимите средства за погасяване на безспорни и изискуеми вземания срещу себе си и близките си. От свидетелските показания се установява, че решението за сключване на нов договор за заем е взето от ответниците, за да погасят задълженията си и да освободят поръчителите по предходните договори от насоченото срещу тях изпълнение. Обстоятелството, че новият договор е при по-неблагоприятни условия в сравнение с предходните такива / преписи от които са представени по делото с цитираните по-горе изпълнителни дела/, доколкото обезпечението на новия договор е с ипотека върху недвижим имот, собственост на бащата на ответника Й.Б., докато предишните договори са обезпечени само с поръчителство, възнаградителната лихва и неустойката са в по- високи размери – 18% лихва при 15% процента по предходните договори на ответниците и 35% неустойка при 20% по предходните договори, по никакъв начин не налага извода за упражнен върху ответниците натиск и възползване от влошеното им финансово състояние. Видно от устава на ищцовата кооперация при определяне на договорната лихва УС на кооперацията определя надбавка за риск върху базисния лихвен процент / чл. 19 ал. 1 от устава/. Що се отнася до неустойката, тя с оглед присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция също може да бъде определяна в различен размер с оглед риска, който заемодателят поема със сключването на конкретен договор. При положение, че към момента на сключване на договора ответниците са били неизправни длъжници на кооперацията, това обяснява обстоятелството, че кредитът им е отпуснат при по-неблагоприятни условия. За индивидуалното уговаряне на клаузите на договорите за заем от кооперацията според съответния риск за всеки конкретен договор могат да се правят изводи и от сключения през 2008 година договор с бащата на ответника, а именно с Д. Й. Б. под № 2163 от 25.04.2008 година. Обезпечението по договора е с поръчителство, но договорната лихва е 16%, а неустойката е в същия размер, който е и по процесния договор, а именно 35%.

    О., че в договора между страните в чл. 1 е посочено, че се сключва с цел зеленчукопроизводство, а реално сумите по него не били използвани с такова предназначение също не се отразява на валидността на договора, доколкото целта му не е сред неговите съществени елементи. В молбата за отпускане на кредита самият ответник е посочил, че го иска за зеленчукопроизводство и това е залегнало в договора. Използването на сумите с друга цел обаче не превръща договора за кредит в нищожен.

    Неоснователни са твърденията за нищожност поради противоречие на договора с разпоредби на устава, а именно на чл. 7 ал. 1 т. 10 във връзка с чл. 14 ал. 1 и чл. 15. Тези разпоредби уреждат правата на член-кооператорите да получат безплатно индивидуалните правила за дейността по предоставяне на кредити на кооперацията, правомощието на общото събрание да приема, изменя и допълва тези индивидуални правила за дейността по предоставяне на кредити, като в чл. 15 е посочено, че кооперацията задължително предоставя безплатно на членовете си правилата по чл. 14 ал.1 при отпускане на кредити, че разходите по кредита се определят с договора за заем, включително и за случаите на предсрочно изплащане на главницата и че кредитната кооперация обявява условията по кредитите по начин, достъпен за членовете й. Тази разпоредби с оглед характера си на организационни правила, свързани с дейността на кооперацията по никакъв начин не биха могли да се отразят на валидността на конкретен договор за заем, какъвто е процесния. Същото важи и за разпоредбата на чл. 16 от устава, според която не се предоставя кредит на член, който не е внесъл минималния дялов капитал и на член, който има просрочен и непогасен кредит към кредитната кооперация.

    Що се отнася до твърденията за нищожност на договора поради упражнен психически натиск върху ответниците за сключването му и упражняване на агресивни търговски практики по смисъла на чл. 68з от Закона за защита на потребителите, съдът намира, че по делото липсват каквито и да е доказателства за упражняван психически натиск върху ответниците, както и за поведение на ищеца, което да се квалифицира като агресивна търговска практика по смисъла на чл. 68з от ЗЗП. Според този текст търговската практика е агресивна, когато от целия й фактически контекст и като се вземат предвид всички нейни характеристики и обстоятелства, и поради използването на тормоз, принуда, включително използването на физическа сила или злоупотреба с влияние, следва, че тя променя или е възможно да промени съществено свободата на избор или поведението на средния потребител по отношение на стоката или услугата, което води или може да доведе до вземането на търговско решение, което средният потребител не би взел без използването на тази търговска практика. Данни за такова поведение липсват, а отделно от това съдът приема, че в случая ЗЗП е неприложим, в каквато насока изложи подробни мотиви по-горе.

    Като основание за нищожност на договора за заем се поддържа от ответниците сключването му в разрез с основен принцип на правото, а именно добросъвестността. Това възражение е мотивирано с разпоредбите на чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 143 т. 5 и т. 12 от ЗЗП и Д. 93/13 на ЕИО. Следва да се отбележи, че такова основание за нищожност на договорите – сключването в разрез с основен принцип на правото, какъвто е добросъвестността, не е предвидено ЗЗД. Основание за нищожност на договорите е накърняването на добрите нрави. Дори да се приеме, че към добрите нрави по принцип се причислява и добросъвестността, в конкретния случай от становището на ответниците е видно, че те се позовават на добросъвестността не като морална категория. Възражението им за недобросъвестно поведение е във връзка с наличието на неравноправни клаузи в договора с оглед разпоредбите на чл. 143 т. 5 и т. 12 от ЗЗП, свързани със заплащане от потребителя на необосновано високо обезщетение за неустойка и с лишаването на потребителя от право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.

    В тази връзка следва да се отбележи, че Апелативният съд не споделя приетото в мотивите на първоинстанционния съд, че така формулираното становище на ответниците, свързано с недобросъвестно поведение, е общо такова за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави. Дори да се приеме, че е направено възражение, то касае две отделни клаузи на договора – неустойката и невъзможността за отказ от договора поради по-висока окончателна цена, които не се отразяват на валидността на целия договор. Поддържаната недобросъвестност на заемодателя е свързана с водените преговори и сключването на окончателния договор, в каквато насока е писмения отговор на ответниците. В чл. 12 от ЗЗД е предвидено, че при воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. При нарушаването на това изискване законът в чл. 12 от ЗЗД постановява, че страните дължат обезщетение. Т.е. недобросъвестното поведение при сключването на договора законът свързва не с нищожността на договора, а със задължение за обезщетение.

    С оглед на това и на изложените по-горе мотиви, свързани с размера на неустойката и начина и обстоятелствата, при които е определена, както и с обстоятелствата, при които е подписан договора, не може да бъде направен извод за нищожност на целия договор за заем.

    По изложените съображения Пловдивският апелативен съд намира, че следва да отмени обжалваното решение изцяло и да постанови ново по съществото на спора, с което да уважи предявените искове.

    Ответниците по въззивната жалба следва да бъдат осъдени да заплатят на жалбоподателя направените по делото разноски пред първата и пред въззивната инстанция в общ размер на 13423,26 лева, от които 7982,84 лева са разноските за първата инстанция. Адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя пред първата инстанция е в размер на 5280 лева, като ответниците са направили възражение за неговата прекомерност. Апелативният съд намира, че възражението за прекомерност е неоснователно. Общата цена на предявените искове е 60821,03 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер с оглед цената на исковете е 2354,63 лева. Имайки предвид обстоятелството, че съдът е сезиран с четири самостоятелни обективно съединени иска и че с оглед направените от ответниците възражения действителната правна и фактическа сложност на делото е голяма, съдът счита, че заплатеното възнаграждение не е прекомерно и не са налице основания за неговото намаляване.

    По изложените съображения Пловдивският апелативен съд

    Р Е Ш И:

    ОТМЕНЯ решение № 297 от 27.06.2014 година, постановено по гр. д. № 282/2013 година по описа на Пазарджишкия окръжен съд изцяло, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

    ОСЪЖДА Й. Д. Б., ЕГН ********** и М. К. Б-.а, ЕГН **********, двамата от с. Х., обл.*, ул.“. № 35, да заплатят на кооперация „ВККЧЗС – Марица Инвест“ – гр. Пловдив, ул. “Б“ № 8 следните суми, дължими по договор за заем № 2698 от 23.06.2010 година:

    1. 38 754,13 лева – главница, представляваща непогасена част от заемната сума;
    2. 14 728,25 лева – договорна лихва;
    3. 5 349,30 лева – неплатен остатък от неустойка върху просрочените вноски за главница за периода на забавата от 20.08.2010 г. до 20.03.2013 г.
    4. 1 989,35 лева – неплатен остатък от неустойка върху размера на просрочените вноски за възнаградителна лихва за периода от 20.08.2010 година до 20.03.2013 година.
    5. Законната лихва върху главницата от 38754,13 лева за периода от завеждане на исковата молба – 21.03.2013 година до окончателното изплащане на сумата.

    ОСЪЖДА Й. Д. Б., ЕГН ********** и М. К. Б-.а, ЕГН **********, двамата от с. Х., обл.*, ул.“. № 35, да заплатят на кооперация „ВККЧЗС – Марица Инвест“ – гр. Пловдив, ул. “Б“ № 8 направените по делото разноски пред първата и пред въззивната инстанция в общ размер на 13423,26 лева.

    Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    ЧЛЕНОВЕ: 1.

    2.

    О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
    №176
    гр. София, 26.02.2016 г.

    ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осми декември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
    ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
    НИКОЛАЙ МАРКОВ
    като разгледа докладваното от съдия Марков т. д. №1249 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
    Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
    Образувано е по касационна жалба на Й. Д. Б. и М. К. Б. срещу решение №806 от 17.12.2014 г. по гр.д.№973/2014 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е отменено решение №297 то 27.06.2014 г. по гр.д.№282/2013 г., вместо което Й. Д. Б. и М. К. Б. са осъдени да заплатят на „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.”, следните суми, дължими по договор за заем №2698 от 23.06.2010 г.: 38 754.13 лв. главница, ведно със законната лихва от 21.03.2013 г. до окончателното изплащане, 14 728.25 лв. договорна лихва, 5 349.30 лв., неплатен остатък от неустойка върху просрочени вноски за главница за периода 20.08.2010 г. – 20.03.2013 г., 1 989.35 лв., неплатен остатък от неустойка върху просрочени вноски за възнаградителна лихва за периода 20.08.2010 г. – 20.03.2013 г., както и направените пред двете инстанции разноски.
    В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Кои са съществените елементи на фактическия състав на договора за заем и може ли целта му да бъде такъв съществен елемент и кога. 2. Чия е тежестта на доказване на фактическия състав на договора за заем и кога то е пълно и главно. 3. Относно доказателственото значение на вписванията в счетоводните книги при предявен иск по чл.240 от ЗЗД. 4. Опровергава ли се материалната доказателствена сила на частен свидетелстващ документ в частта на удостоверителното изявление на издателя му, ако се установи, че към датата на издаването му заемодателят не е разполагал с налични средства, за да отпусне заема, както и когато единственият мотив за предоставяне на заем е погасяване на стари задължения към същия заемодател. 5. Изразът „Договорът като цяло е сключен в разрез с основния принцип на правото – добросъвестността” има ли за адресат добросъвестността като морална категория и част ли е добросъвестността от добрите нрави. 6. Противоречи ли на закона договор за заем, отпуснат в противоречие на императивни разпоредби на подзаконов нормативен акт. 7. Нарушават ли се процесуалните принципи: на служебно начало, на равенство на страните в процеса, на установяване на истината, на състезателното начало, когато в отговора на въззивната жалба, ответникът се е позовал на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение /непроизнасяне по относими доказателствени искания/, а въззивният съд в доклада си не е дал указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия, нито пък сам е продължил дейността на първата инстанция. По отношение на първите четири въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради различното им разрешение, дадено в обжалваното решение, от това, възприето в решение №111 от 09.12.2011 г. на АС Бургас, като спрямо първи и втори въпрос се твърди и решаването им в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №837 от 13.12.2010 г. по гр.д.№1727/2009 г. на ВКС, ГК и в решение №69 от 24.06.20122 г. по гр.д.№584/2010 г. на ВКС, ГК. Наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК се поддържа и по отношение на останалите въпроси, поради решаването им в противоречие с ТР№1 от 15.06.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС – спрямо пети и в противоречие с ТР №1 от 2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК – спрямо шести и седми въпрос.
    Ответникът по касация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.” заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
    Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
    Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
    За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 23.06.2010 г. между ищеца „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.” и ответниците Й. Д. Б. – заемател и М. К. Б. – солидарен длъжник, е подписан писмен договор за заем за сумата от 20 450 евро. Счел е, че приетият по делото РКО №306 от 28.06.2010 г., подписан от Й. Б. /съобразно заключението на приетите по делото две съдебно-почеркови експертизи/ и отразен в касовата книга на ищеца, установява реалното получаване на сумата по договора и тъй като солидарно задължените ответници, не са изпълнили задълженията си за заплащане на погасителни вноски, заемът е обявен за предсрочно изискуем от ищеца с покана, получена от ответниците на 08.03.2013 г. В този смисъл и с оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е намерил за основателни предявените искове, като не е възприел наведените от ответниците възражения. Във връзка с възражението за сключване на процесния договор в нарушение на З. и Директива 93/13, съдът е посочил, че ответниците не са „потребители” по смисъла на цитираните нормативни актове, но дори и да бяха такива, то визираните от тях клаузи на договора /свързани с едностранна промяна на размера на лихвите и таксите/ са неотносими към спора, тъй като такава едностранна промяна не се твърди и поддържа. Анализирайки подписаната от двамата ответници молба за кредит, последващото им подписване на договора, обезпечаването му с ипотека, нотариалният акт, за която, също е подписан от тях, признанията им в отговора на исковата молба, показанията на свидетелите и писмените доказателства за наличие на изпълнителни дела срещу ответниците за техни задължения по предходни договори за заем, въззивният съд е достигнал до извод, че процесният договор не е симулативен, а представлява нов договор, сключването на който не е забранено от закона като противоречащо на добрите нрави и който е сключен след като предходните договори за заем вече са прекратени, с изтекли срокове и за задълженията, по които е предприето принудително изпълнение. В тази връзка е посочил, че доводите за нищожност на процесния договор, поради уговарянето на лихви върху сума, образувана от главниците и лихвите по предходните договори, са неоснователни, като е приел и че е без значение обстоятелството, че получената по новия договор сума, е използвана за погасяване на задълженията по предходни договори. Наличието на осчетоводени от ищеца ПКО-ри /издадени на същия ден, в който е подписан и РКО №306 от 28.06.2010/ за внесени от ответника Б. суми /с които суми са погасени задълженията по изпълнителните дела и по предходни договори за заем/, въззивният съд е счел за обстоятелство, установяващо извършени от ответника Б. разпореждания със сумата по договора, като е направил извод, че поредността на вписване в касовата книга /ПКО са с номерация, предхождаща тази на РКО/ е без значение при наличие на доказателства за отпускане на заема и усвояването му по описания начин. По отношение на възраженията, че договорът е сключен с цел зеленчукопроизводство, а реално сумите не са използвани за това предназначение, съдът е посочил, че целта не е сред съществените елементи на договора за заем, а по отношение на твърденията, че договорът е нищожен поради противоречие с разпоредби от устава на ищеца – че тези разпоредби, на които се позовават ответниците /чл.7, ал.1, т.10, вр. чл.14, ал.1 и чл.15 и чл.16/, с оглед характера им, са организационни правила, свързани с дейността на кооперацията и по никакъв начин не могат да се отразят на валидността на конкретен договор за заем, какъвто е процесният. Поддържаното от ответниците основание за нищожност на договора – сключването му в разрез с основен принцип на правото – добросъвестността, въззивният съд е приел също за неоснователно, както поради непредвиждането на такова основание от закона, така и поради факта, че дори и да се приеме, че се претендира нищожност поради нарушаване на добрите нрави, то възражението на ответниците касае само две отделни клаузи от договора /неустойката и невъзможността за отказ от договора поради по-висока окончателна цена/, които не се отразяват на валидността на целия договор. Също така съдът е посочил, че поддържаната от ответниците недобросъвестност на заемодателя е свързана с водените преговори, а при нарушаването на изискването на чл.12 от ЗЗД се дължи обезщетение, т.е. законът свързва недобросъвестното поведение не с нищожност, а със задължение за обезщетение.
    Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
    Спрямо първите три от поставените от касатора въпроси, макар и обусловили решаващата воля на съда /възприел становище за установяване по делото на твърдяното от ищеца правоотношение по договор за заем и за липсата на значение на поредността на вписване в касовата книга на процесните ПКО И РКО, при наличие на доказателства за отпускането на заема/, не се установява наличие на поддържаните в изложението селективни основания. С цитираните от касатора решение №837 от 13.12.2010 г. по гр.д.№1727/2009 г. на ВКС, ГК и решение №69 от 24.06.20122 г. по гр.д.№584/2010 г. на ВКС, ГК, а и със служебно известното на настоящия състав решение №379 от 06.01.2014 г. по гр.д.№171/2012 г. на ВКС, ГК, е прието, че договорът за заем е реален, защото първият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият – съгласието за връщане и при липса на първия елемент е налице обещание за заем, а при липса на другия – даване без основание, като реалният елемент предаване в собственост, се удостоверява и с поемането на задължение от заемателя да върне сумата, освен ако се е задължил да върне след като получи, а доказателствената тежест за установяване на посочените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищецът. От друга страна по въпроса за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги е налице многобройна, последователна, както казуална, така и задължителна съдебна практика, според която вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл.182 от ГПК, респективно чл.55 от ТЗ. По смисъла на закона те имат възможна /при съгласие на страните/ доказателствена сила и като производна, основана на доказателствената сила на първични счетоводни документи, тази доказателствена сила не се презюмира – при оспорване подлежи на доказване, а по начало – на преценка, с оглед всички обстоятелства по делото. С визираните разрешения, представляващи задължителна съдебна практика, която се възприема от настоящия състав и изключва наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, въззивният съд се е съобразил изцяло /доколко фактическите изводи на съда са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване/, поради което по въпросите – относно съществените елементи на фактическия състав на договора за заем и може ли целта му да бъде такъв съществен елемент и кога, чия е тежестта на доказване на фактическия състав на договора за заем и за доказателственото значение на вписванията в счетоводните книги, не се установява наличие и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
    Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че формулираните от касатора четвърти, пети и шести въпрос не са обусловили решаващата воля на съда – в обжалваното решение не е направен извод за липса на парични средства у заемодателя при отпускане на заема, а от друга страна както бе посочено, въззивният съд е изложил мотиви и относно липсата на противоречие на процесния договор за заем с добрите нрави. Също така в решението не се съдържа принципно съждение, че противоречието му с императивна разпоредба от подзаконов нормативен акт, не води до нищожността на договора, а изводът за валидността на процесния договор е направен с оглед преценката на разпоредбите, на които са се позовали ответниците, като такива, които не могат да се отразят на валидността на конкретния договор за заем. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по тези въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
    По отношение на седми въпрос, свързан с дейността на въззивната инстанция при позоваване на страната на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, не се установява процедиране на въззивния съд в противоречие с дадените в т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разяснения. На първо място в отговора на въззивната жалба, не са се съдържали доводи относно допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, а такива, свързани с липса на изрично произнасяне от първоинстанционния съд по оспорването на истинността на частни свидетелстващи документи, по отношение верността им. От друга страна съгласно разпоредбата на чл.180 от ГПК, подписаните от издателя частни диспозитивни или свидетелстващи документи притежават формална доказателствена сила и съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от това лице. По правило частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което спрямо тях не се прилагат изискванията за оспорване истинността на документи по отношение верността им – съдът преценява доказателствената им сила с оглед всички събрани по делото доказателства. Когато обаче частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва и с материална доказателствена сила, но в този случай твърдението, че признатият от издателя факт не се е осъществил, представлява оспорване на съдържанието на документа в съответната част, по смисъла на чл.164, ал.1, т.6 от ГПК, респективно отново не се открива производство по оспорване истинността на документа, по отношение верността му и съдът не дължи изрично произнасяне по резултата от оспорването – дали не е доказано или дали документът е неистински. В този смисъл поставеният въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС и касационно обжалване по него не следва да се допусне.
    Предвид изхода на правния спор, касаторите дължат на ответника по касация сумата от 4 800 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
    Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

    ОПРЕДЕЛИ:

    НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №806 от 17.12.2014 г. по гр.д.№973/2014 г. на АС Пловдив.
    ОСЪЖДА Й. Д. Б. [ЕГН] и М. К. Б. [ЕГН] да заплатят на „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частните земеделски стопани – М. И.”[ЕИК], сумата от 4 800 лв., разноски.
    Определението не може да се обжалва.
    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    ЧЛЕНОВЕ: 1.

    the-seal-cherven-proba-222-